За тези, които поне малко ме познават, или поради някаква причина са чели сайта ми или публикации във facebook, сигурно ще се учудят на това мое заглавие. Дори наскоро писах, че се старая съвсем да изключа думичката „мразя“ от речника си, и това е напълно умишлено.
Думите, които изричаме на глас, и не само – думите, които „изричаме“ сами на себе си – във вътрешния си монолог, са изключително силно и енергийно заредено средство за общуване със света, с другите и със себе си. „Думите, които казваш, се превръщат в дома, в който живееш“ бях чела някъде. И аз наистина вярвам, че с думите можеш да изградиш реалността си – чрез енергията и намерението, във всеки един малък момент, когато искаме да кажем нещо на някого. А думата може да бъде и оръжие. Много, много по-силно и нараняващо от истинските.
Това, което ме изумява обаче е, че повечето хора някак си не мислят точно за това, което казват или не казват това, което мислят (но това е една друга, много широка тема). Някак си не се влага мисъл в това, за което се говори, особено, когато това са не особено важни по съдържание и цел разговори, колкото да се каже нещо. На английски тези неща се наричат „small talks“ и общо взето всички ние го правим поради една или друга причина.
Но да се върнем в интернет и защо изобщо пиша всичко това. От много, много отдавна следя всякакви „вегански“ публикации, спорове, статии, интерпретации.. По-скоро чета и наблюдавам, отколкото да участвам пряко. Интересно е – психологията винаги ме е привличала, а като страничен наблюдател можеш да различиш много различни нюанси на темата, много повече отколкото когато приемаш нещата лично, емоционално, като твоя собствена кауза, без да разбираш и зачиташ особено чуждото мнение и опит. Та наскоро прочетох поредната „веганска“ статия, която особено ме подразни. Сигурно е било достатъчно силно, за да си събера мислите и да пиша тук, след като толкова време отсъствах. Но нещо след тази статия дълбоко ме докосна и дори натъжи. Ето и въпросния текст: Циничната изповед на една веганка.
Статията, както и авторката, изобщо няма да коментирам. Нейната си истина, нейната си позиция. Нямам нищо против. Но това, което ме поразява и натъжава, е цялата злоба, предразсъдъци и ненавист, която се изсипа след това. По принцип никак, ама никак не чета такива сайтове, такива статии и особено такива коментари! Още преди няколко години, когато работех за интернет компания, имах време да се ровя из сайтовете и още тогава се отвратих от повечето коментари, които се изсипват целно или безцелно из интернет пространството. Отворих „циничната изповед“ само от интерес, както казах – много психология има тук – много се променя въобще модела на цялото човешко общуване откакто стана толкова лесно да бъдеш Mr. Noone в интернет – където никой не те познава, не те вижда, не те обсъжда и не те критикува – толкова удобно скрит зад преградата от мишка и клавиатура, че основното нещо, което в крайна сметка се излива след една подобна статия, е една голяма кофа с … Наистина не е типично това, което пиша в момента, но аз съм човек и аз се ядосвам, и аз не харесвам някои очевидно грешни за мен неща, и аз въставам срещу неправдата…

Не е правилно да наричаш някого тъпак, идиот и т.н., само защото не мисли като теб. Не е правилно да обиждаш някого директно, само защото не мисли като теб. Не е правилно да изливаш вселенската си злоба и мания за критика, само защото е много, много лесно да го правиш скрит, удобно скрит зад някой аватар и безплатни регистрации.

Не е правилно да лепиш етикети наляво и надясно, само защото си прочел няколко изречения от някой непознат човек. Та хората толкова черно-бели ли станахме, да можем да се съберем в 2-3 думи, само защото обществото така е приело?! И нещото, което аз най-искрено не разбирам – не е правилно да слагаш хората под общ знаменател, независимо колко „голям“ може да бъде той. Хората са различни, твърде различни, и това ако аз съм вегетарианка, балерина и африканка едновременно, то това не ме прави автоматично еднаква със всички вегетарианки, балерини, и африканки по света!

Може би нещото, което в случая ме ядоса и стана причина въобще да пиша всички тези неща, беше коментар от напълно непознат човек – беше в смисъла на „неприязънта ми към вегетарианци и вегани“. Как е възможно да сложиш всички хора „под ножа“, само защото някой си има критично силното късогледство да се изпълни с неприязън към нещо, което очевидно по никакъв начин не разбира. В крайна сметка какво толкова му пречи?! Как е възможно да си толкова тесногръд, егоистичен и късоглед, изпълнен с предразсъдъци, стереотипи и измислени рамки на поведение, мислене… Как?? И това не е проблем само на веганството и вегетарианството, това е проблем на общество, пълно с противоречия относно малко по-различните хора и вярванията им – хомосексуалните, цветнокожите, понякога дори артистите и творците. Защо е цялата тази омраза? Не го проумявам. Как е възможно наистина някой да вярва, че „всички вегетарианци“ са еди си какви, само защото 1-2 пъти през живота си е попаднал на някой кофти разговор или реакция, и автоматично всички стават омразни, противни?

Дали е възможно просто да приемем другите с техните си разбирания, вярвания, идеи, мечти и копнежи. Наистина може да е толкова просто! И тръгва точно от там да попитаме първо себе си защо толкова ни е страх от различните? С какво толкова ни заплашват? Защо е цялата тази безсмислена война за надмощие в един, и без това толкова несправедлив свят?

А на мен дори тази статия не ми харесва! Много, много е далеч от моите представи за веганство, ненасилие и осъзнатост на действията и мислите ни. Ще дойде време, когато хората ще седят едни до други, ще се виждат и ще се докосват, ще споделят мислите си на един и същ език, но няма да се разбират. Все едно всеки говори на собствения си, негов език без шанс да се разберем ако сами не отворим сърцата си да приемаме другия. Да приемем, без да осъждаме. Наистина ли е толкова трудно?

Бъдете здрави!

Още публикации:

Tweet