Преди около няколко седмици (докато все още беше топло и приятно въпреки началото на ноември) една вечер се прибирах от работа и колкото и да бях изморена, изведнъж в автобуса ми хрумна да сляза на една доста далечна спирка, за да мога да си прочистя.. фигуративно мозъка, защото прекалено много мисли и емоции ми се шлаеха и натоварваха. Времето беше наистина приятно и въпреки късния час, реших, че една късна разходка ще ми се отрази добре.

Слязох и тръгнах по велосипедната алея на бул. България като просто се оставих на мислите си без да виждам почти никакви хора около себе си. Замислих се за така наречените модели на поведение, мисловни модели, за нещата, които правим и мислим по навик, въобще.. това да си несъзнателен в огромна част от времето си, в много голяма част от нещата, на които реагираме. Защо живеем по навик? Винаги ми е била интересна психологията, хората, поведението и реакциите им, въпреки че не съм учила сериозно или не съм се занимавала професионално с науката „психология“. И може би не е нужно. Нужно е да си малко по-наблюдателен, търпелив, състрадателен и любопитен. Да, любопитен – затова как и защо се случват нещата.

Замислих се защо реагираме различно на абсолютно едни и същи дразнители в различни етапи от живота си. Понякога етапи, които ни променят буквално за няколко седмици или месеци. Като тази толкова шантава година.. 2013.. година, която промени и дълбоко разтърси нещо не само в мен, но и в повечето хора, с които се случва да общувам и говоря напоследък. Шантава, не знам каква друга дума да използвам, защото се случиха много неща; неща неприятни, но и неща, без които няма как да продължиш напред. И няма как да останеш същия. Защото – ако ние самите отричаме промяната, ако ние самите отказваме да се движим, да се развиваме напред и да анализираме грешките си, то това означава автоматично да отречем и живота. Защото живота няма да те изчака, само защото на теб не ти се излиза от зоната на комфорт, не ти се поемат рискове, не ти се занимава да прекъснеш някакви кофти взаимоотношения, заради страха от самота, пренебрежение или нещо по-лошо.. „Карма, какво да се прави“ – както много често прочитах в Шогун. Какво да направиш освен да осъждаш и сравняваш единствения човек, който изобщо имаш правото да осъждаш и обвиняваш – човекът, който си бил предишния ден. За никой друг и за нищо на света нямаш право да осъждаш и да вменяваш едно доста неприятно чувство на вина на хората около теб, били те роднини, любовници, колеги или просто непознати. Но това е една доста дълга и разтеглива тема..

Както и да е, вървях си и си мислех разни подобни неща, когато в един момент нещо ме цапна и се усетих, че изобщо не съм „тук и сега“ – това толкова трудно осъществимо за мен състояние на ума, признавам си. Вървях и си мислех за хиляди милиони неща, като в един момент се хванах, че правех точно обратното на това, което исках – да повървя, да ме продуха вятъра и да не мисля. А беше някак си красиво. Тъмно и пусто, но все пак достатъчно осветено и листата падаха, падаха! Имаше вятър и навсякъде ме обсипваха падащи листа в най-различни размери и форми. Казах си, че ще се опитам да се оставя на вятъра и ще си „потърся“ ориентир за нещо, което да ми помогне да бъда тук и сега, да бъда малко по-съзнателна за нещата, които правя точно в онзи момент, точно в онази секунда и минута. Отначало се заглеждах в отминаващите коли като се опитвах да задържа вниманието си върху тях, в движението им, в минаващите хора, в тихите шумове от различни страни на улицата, в някой отварящ се прозорец от съседния блок, в някое падащо листо под уличната лампа.. донякъде се получи, но все още усещах ума си неспокоен и твърде ангажиран.

Замислих се за някои лични проблеми, тежки спомени от миналото, травмиращи връзки и раздели .. неща, с които всеки се сблъсква и носи, но не исках да се натъжавам, а да намеря лесен и ефективен начин за справяне с тях. Няма такъв нали? Не и нещо, което може да се опише с едно-две изречения. Но исках да намеря нещо, за което да се хвана, някакво сравнение или метафора. Загледах се в сянката си. Сенките! Нещо, което винаги и всякак съществува, но някак си ние не му обръщаме внимание. Загледах се и се замислих – теоретично сянката е просто едно проявление на светлината, нещо достатъчно неутрално само по себе си – сянката си върви със мен, тя не е хубава, нито лоша. Тя просто е там! И изведнъж ми светна, че мога да погледна върху миналото си точно по този начин – то просто е там! Дали е хубаво или лошо.. с времето някак си става неутрално, защото.. с времето следите избледняват, чувствата се размиват, спомените и болката постепенно изчезват.. Сянката е нашето минало.

Много време мислих за това и цялата ми изчанчена „концепция“ се завъртя около това, че сянката просто е неутрална, а „добро“ и „лошо“ са някакви доста разтегливи понятия, които единствено и само нашият ум си измисля в зависимост от това до каква степен и как разбираме нещата.. до колко егото ни ги приема, до колко сме съзнателни за болката и травмите, които изживяваме. Вървях и наблюдавах сянката си, когато в един момент осъзнах, че тя дори не е неутрална, тя е хубава. Дори сянката е нещо хубаво, защото ако не виждаш сянката си.. то най-вероятно си просто умрял. Просто, нали.

˜

Стигнах до нас доволна от разходката, топлата вечер и мислите, които успокоиха поне малко ума ми. Опитвам се, старая се, и всячески полагам поне някакви елементарни усилия да живея малко по-съзнателно за нещата, които съпътстват и битовия ни, ежедневен начин на живот. Имам голямото желание дори в елементарните ни всекидневни разговори да бъдем малко по-добри, малко по-човечни, малко по-осъзнати независимо дали става въпрос за сметките, парното, времето или нещо от този род.. Да бъдем малко по-информирани за нещата, които купуваме например, за местата, където оставяме парите си и въобще поведението ни като потребители, защото .. идва Коледа, а този период от годината никога не съм го харесвала. Наистина това е една друга тема, но след разходката, мислите, цялото онова философско и отнесено настроение, което ме беше обзело по пътя, стигнах до блока и в пощенската си кутия намерих огромен лъскав коделен каталог на билла! Все едно някой ме удари с мокър парцал през лицето. Цялата ми изтъкана теория за сенките и преходността на живота някъде се изпари за секунда 🙂 Погледах съвсем набързо грозното лъскаво издание и ме обзе някаква неистова ирония. Коледни шапчици за 79 стотинки в началото на ноември.. а времето беше топло, уютно и някак си отвъд материалното.. много бързо слезнах на земята. Не, не ми харесва този свят на капитализъм, консумеризъм, политика и икономика. Не мога да ги отрека, но в голяма част от същността си просто не ги разбирам. И не, няма да украся дома си с пластмасови боклуци от Китай, само защото декември ще ни залее с кич и коледни играчки, в които не виждам никакъв смисъл и естетика.

Ще си стоя вкъщи или някъде с хората, които наистина харесвам и уважавам, а не в някой голям, лъскав и осветен мол на лов за промоции 🙂 Определено не е моето нещо 🙂

Още публикации:

Tweet