Тази година традиционният Габровски фестивал се проведе в края на любимия ми месец Май. Събитието е голямо и градът най-вероятно се пълни около тези дни, затова решихме да потърсим нещо наблизо, което повече да се доближава до идеята за селски туризъм, да бъдем сред природа, и в същото време да е удобно да се стига до градовете с автомобил. Съвсем близо до град Дряново намерихме чудесна реставрирана селска къща в малкото и буквално „забравено от Бога“ село Караиванца. Мястото се оказа почти призрачно – малко и предимно изоставени видимо стари къщи на тухлена основа, много от тях почти пред разпад. Хора почти не видях, а в крайна сметка се оказа, че дори няма селски магазин. Тоест всеки гост или малкото жители са принудени да се запасят с храна и провизии от близкия град или да си носиш абсолютно всичко от вкъщи ако следваш определен режим на хранене, както аз често нося разни неща от нас из цялата страна. Честно казано, не бях проверила предварително и наивно си мислех, че можем да обядваме в местната кръчма или най-малкото да сготвя нещо от селския магазин, но след като се оказа, че такива не съществуват, запалихме колата към Дряново. Малък и симпатичен предбалкански град, където буквално се стоварихме  в първото заведение, защото гладните хора не избират дълго 🙂 Разбира се, не очаквайте чудеса от повечето (почти всички) заведения из малките градове и хранителните магазини. Кухнята обикновено предлага пица и скара, няколко вида салати и разни аламинути, ако нямаш против да вирееш на мазно и пържено докато пътуваш из страната. Затова обикновено си нося „специалните неща“ от вкъщи и купувам само основни пакетирани продукти от местните магазини, защото избор почти няма.

В Караиванца, разбира се, ползвах кухнята в наетата къща, както обикновено нося и готвя нещо дори,  когато пътуваме, а в случая нямаше друг избор, освен ако не искаш да стоиш гладен насред нищото без провизии 🙂 Готвих, каквото готвих и се оправихме да пътуваме към Габрово за фестивала. Времето беше прекрасно, а селските пътища вече разкриваха цветовете на идващото лято. В Габроро дойде резкият контраст от многото хора, излезли по централните улици, в сравнение с нашето обезлюдало село, и тишината на припека. Имаше наистина много участници, шум, музика, костюми, и още толкова зрители, които бавно се отправяхме към централния площад, където трябваше да изчакаме концерта вечерта. Не съм правила снимки, защото всичко се случва прекалено бързо и нямаш добра видимост към участниците, особено с телефон. Просто се разхождаш и гледаш сеир, буквално и преносно. Събието е интересно и зрелищно, всички излизат да гледат участниците в карнавалното шествие, включително и живущите по балконите над булеварда. Разбира се, организацията по подобни случаи е сложна, така че силно трябва да се въоражиш с търпение ако искаш да си поръчаш храна, да си купиш нещо за пиене или да се наредиш за тоалетна. Силно препоръчвам да НЕ се ходи гладен по подобни събития 🙂 Опашките са километрични, изборът никакъв го няма, цените са завишени, а да изядеш нещо на крак или докато те блъска тълпата… не, ще пропусна.

Вечерта останахме за концерт на група Остава, за които не знаех, че част от членовете произхождат точно от Габрово и с това шумното приключние завърши, за да се върнем по тесните пътища до малкото село, където рядко някоя къща свети.

На следващия ден се пекохме в двора на буквално лятно време и доста приятна гледка (горе на снимките). Решихме да се върнем към София по по-заобиколния път през Троянския проход като по пътя отделим малко време да видим и Троян. Разположен почти в сърцето на България, градът е в близост до няколко природни резервати, част от Национален парк „Централен Балкан“.

Централната улица дава възможност за приятна разходка около река Осъм като виждаме масивни мостове, зелена растителност и красиви стари сгради, „кацнали“ по бреговете, които в днешно време приютяват заведения, музеи и администация.

Оттам нататък, пътят през планината е труден, но много красив. „Троянският проход (познат също като Беклемето) е планински проход в централната част на Троянска планина (част от Средна Стара планина).“ Ако сте решили да пътувате оттам, шофьорът и пътниците трябва да се подготвят психически за ниска скорот, лека промяна на климата и мнооооооооого, много завои, които не на всеки се отразяват добре в автомобил. Бъдете търпеливи, облечете се добре и карайте внимателно. Гледката си заслужава, особено ако можете да спрете и да огледате наоколо.

Така приключа още една кратка обиколка на родината, където в рамките на няколко дни (в случая ние използвахме само една нощ на село) можеш спокойно да обиколиш няколко различни селища, да посетиш определено събитие, да се разходиш, да хапнеш от местната кухня или просто да зяпаш през прозореца ако не се налага да шофираш автомобил.

•

Забравих да отбележа по-горе, че къщата, която наехме в село Караиванца всъщност беше собственост на семейство френски граждани, които вероятно са се пенсионирали и живеят в България, като отдават съответното място за гости. Цялата къща беше декорирана в стар битов стил, с масивни дървени конструкции, от които се чуваше пукането на насекомите. По стените бяха закачили стари фотографии на селото и жители, които вероятно отдавна не са сред живите. Историята на местната земя и хора. Силно ми направи впечатление, че в антрето на къщата бяха оставили масивна хартиена информация за селото и региона – карти, фотографии и история на местността. Дори имаше призив за събиране на стари фотографии и информация от местни жители, които имат възможност да дарят личните си колекции за съставяне на фотографска изложба „Караиванца“. И всичко това като дейност от чужди граждани, които са приели този край присърце и са вложили не малко средства и усилия да реновират старата селска къща, при това направена с вкус и уважение към миналото, без излишни глезотии, кабелна телевизия (нямаше!) и излишни глупости, които просто не ти трябват на село.

Още публикации:

Tweet